🤍 Обичам.

🤍 Обичам.

Всъщност… съм добре.
Нека бъде каквото е.
За когото е.
И не… няма вкопчване.
Не търся отговори.
Просто… живея.

И напоследък усещането е особено.
Сякаш обичам. Но не просто някого.
Обичам себе си.
И живота.

Странното е, че аз винаги съм била щастлив човек.
Не ми харесваше, когато преди някой ми казваше: „Ще дойде ден и ти ще бъдеш щастлива.“
А аз винаги се съмнявах в себе си и се питах вътрешно:
„Но аз нали вече съм?“

Сега обаче…
има нещо ново.
По-дълбоко.
По-тихо.
По-пълно.

Да… има дни, в които болката се връща пак.
В които самотата се промъква до мен и сяда задушаващо близко.
Понякога дори си мисля, че не искам да съм тук.

Но… пак обичам.
О, колко обичам.
Обичам живота.

Обичам дъжда по кожата си.
Звука на бурята и гръмотевиците.
Аромата на ванилия, на цветя, на самия въздух.
Обичам, когато мирише на дъжд.
Обичам да усещам с тялото си. С пръстите. С кожата.
Да танцувам.
Да чувам музиката.
Да докосвам света – не просто да го гледам.

Обичам изгревите на морето.
И залезите – всеки ден… защото никога няма два еднакви.

Обичам детския смях.
Обичам да играя. Да мечтая.
Обичам любовта – между хората, в очите на куче, в ръцете, които са се хванали – на възрастната двойка в парка.

Обичам да снимам.
Да помня. Да си спомням. Да мисля.

Обичам да обичам.
Дори болката от живота обичам.
Защото след нея… всичко друго е по-меко. По-истинско.
По-приятно.

Обичам и да благодаря.
Всеки ден.
Обичам.

И обичам себе си.
Наистина.

Не като идея. Не като концепция от книга.
А като истина, която не зависи от нищо.
Или… от никого.

Чувствам. Виждам. Усещам.
Всичко.
И тази пълнота…
е като въздух, напоен с любов.

От мен.
В мен.

И всичко това… е усещане за мир.
Спокойствие.
Тишина.
Дори когато ми е трудно – това усещане вътре не си тръгва от мен.
Стои здраво, свети и ме топли.
И в най-студеното, и в най-тъмното.

И… да.
Голямо е. Но и малко едновременно.
Нищо външно.
Но много дълбоко вътрешно.

Има място вътре в мен, което знае, че вече не търси.
А просто… обича.

Това е състояние.
Състояние на душата.
И усещане за живота – като любов.
Тялото – като сетиво.
Болката – като дълбочина.
И пълнотата, която идва, когато нищо не я дава отвън.

И знам…
не можеш да задържиш това със сила…
или със страх.
А само с обич.
Като свещ, която не искаш вятъра да я изгаси, но и не я покриваш задушаващо.
Просто я носиш.
И тя грее.
Без усилие.

И днес се моля…
да успея да пазя своята свещ.
Обичта да не напуска живота и душата ми.

Не знам дали това значи да си „буден“,
или „духовен“,
или „цял“…

Но знам, че моята душа прибра сърцето си обратно в себе си.
И обича отново.