От днешните (+ вечерните) ми „находки“.

От днешните (+ вечерните) ми „находки“.
Макар… някои да бяха срещи.

Понякога светът ти прошепва не с думи, а с образи. И ако спреш…
ако се заслушаш – ще чуеш как шепти. Ще видиш знаците.

Ден и нощ. 🌸
Цветето, което през деня се крие, а нощем се отваря. Като хората, които разцъфтяват само когато светът утихне. Когато няма чужди очи, които да ги съдят, и вселената им шепне, а не крещи в шум.
През деня се крие. През нощта свети с нежност под звездите.
Те светят там горе — то тук долу.

Помня как, когато бях още малко момиче на гости при прабаба, тя редовно ми даваше една задача (да ме намира на работа, предимно 😅) – да събера семенцата, за да ги посадя след това.

Има нещо особено в това да си дете
и да събираш семенца от цвете, което се отваря вечер и носи аромат на нещо тайнствено…
Сякаш пазиш частица от нощта през деня в джоба си. 🌒

А през нощта…
тайно се измъквах, докато всички спят. Сядах пред къщата, на старата пейка. Отпусках си главата назад…
и докато ароматът ме прегръщаше, губех поглед в звездите.

Спомен за лятна градина, тишината и уханието на нощта. И надеждата, че от едно малко черно топченце ще поникне ново вълшебство.
Истинска вяра в магията на природата.

После нещо любимо…
Небето. Преди да се облече с дълбоката си вечерна тъмнина.
Аз обожавам залезите.
Винаги има с какво да те изненадат.
И никога не разочароват.

Изкуство без творец. Но с хиляди последователи. 🙃
Приличаше на захарен памук.
Отново като спомен от детството.
Онзи момент преди да се стъмни, в който светът още диша леко. В който можеш да вярваш, че всичко има душа…
дори въздухът.
И че всичко е възможно…
дори небето да е от захарен памук! 😋☁️🩵

После – среща.
Не с кой да е… а с една мини пантерка. 😅
Бебе черно коте. Бяха даже две… но само едното прие поканата за фотосесия.
Понеже бяха близнаци – просто си представете и второто. 🫣

Странно…
От деца ни учат, че черната котка носи лош късмет.
А аз никога не съм вярвала в това.
Според мен не носи нещастие, а уроци – как да сменяме убежденията си. Да погледнем отвъд страха.

Всъщност, моряците вярвали, че черна котка на кораба носи благополучие.
Ами… аз пък избирам да вярвам на старите моряци. 😊

И нещо любопитно…
Четох, че се появявали в трудни моменти –
точно когато си на ръба да се върнеш към себе си. Не за да те водят, а за да те погледнат с присвити очи, които сякаш казват: „Спомни си коя си.“

Ами… благодаря.
Имах нужда. 🖤

Следващата ми среща беше с малък пратеник – директно от дзен философията и бойните изкуства.
Бебе богомолка.

Не знам – самурай ли ще стане, монах или философ…
но на мен ми носи chill vibes.
(Въпреки лошата си репутация като онази женска, която изяжда мъжкия след… 😏🫣 В природата просто няма място за сантименталности. Sorry guys 🤷🏼‍♀️.)

Всеки път, когато се срещна с богомолка,
сякаш ми казва: „Отпусни се”, „Довери се“,
„В тишината също има сила“.
Като вътрешен компас.
Като движение. Промяна. Посока. Сила.
Онази сила, която не се бие…
а чака.
Която не крещи…
а слуша.
Пратеник. Нещо древно.
С усещане за вятър на промяна.
Интуиция.
И вътрешно раздвижване.

Надявам се да донесе и малко вътрешна тишина със себе си. 🥲

И като за финал…
среща, която хем някак смирено и благодарно приемам, хем ме кара леко да се затичам в обратната посока.

Паяк. Архитект на съдбата.
Тъкач между видимото и невидимото.
Аз лично го наблюдавах със страх, но и с голяма…
нямам точна дума.
Може би възхищение.
Може би почит.

Кръстоносец най-вероятно.
Често ги виждам наоколо, но…
не и в такива размери.
Този не си личи добре на снимката, но сигурно би могъл цяло врабче да хапне за вечеря 🙄.

Беше застанал на поста си, както всяка вечер. Дебнех да го видя поне от седмица,
защото, като истински Спайдърмен, обикновено се вижда само сянката му (и то благодарение на лунната светлина, която го издава).

Кръстоносец. Белязан от природата.
Като древен рицар или воин, носещ своя кръст в битката.
Ако го приемем символично…
паяжината му е като самия живот.
Съдбата. Търпението. Съзиданието.

А кръстът – знак на вярата.
И може би… тежестта на съдбата.
Мисия.
А може би просто така го усещам. И затова го приемам така.

Това бяха днешните ми “находки”.
Като малки огледала – всеки един образ носи архетип, усещане, послание.
И аз ги улових…
Говорят ми. А аз се опитвам да ги чувам.
Да ги почувствам със сърце.

Не знам дали срещнах всички тях случайно… или те срещнаха мен нарочно.
Но знам, че всеки от тях ме е докоснал по свой начин днес.
И ако четеш това…
може би не само мен. 🤍