Днес нямаше магично…

Днес нямаше магично…

Нямаше калинки, нямаше пеперуди.
Единствено – опит за къщичка на дърво.
И да си призная – дори само с основите си (няколко дъски и една плоскост), пак беше по-добре от моя детски опит под пързалката навремето. Онова повече приличаше на скитнически подслон. Но пък си бях сложила пердета. 😂

Другите деца също я харесаха (явно не е била чак толкова зле 🫣). Искаха да участват. Всеки носеше “мебели”, и накрая си събирахме джанки, за да се почерпим за новата ни къща.

И така…

Днес ми вървеше на къщи.

Минах покрай една, чиято стена беше изрисувана с птички и клони – за някои кич, за други изкуство. Зависи от очите, с които гледаш.

А после – тази къща.
С една от най-красивите огради, които съм виждала.
Дядото, който я е рисувал, бил архитект по професия, но в душата си – художник. Личи си. 😊
Цялата стена е изрисувана с български манастири. Красиво е. Старанието. Трудът. Желанието да направиш нещо красиво не само вътре, зад стените – където ти ще му се радваш. А и отвън – за всички, на които ще зарадваш очите.

И така… аз продължавам с ходенето. Трети ден вече. Станаха точно 34,5 км и скромните 43 691 крачки.

Понякога магията не идва с пеперуди и калинки, а със спомен за нещо забравено – като пердета под пързалка.
С вкуса на джанки, събрани от детски ръце за черпене в дом без стени.
С рисунки, които някой е оставил по оградата си – не за себе си, а за онзи непознат, който ще мине по улицата и ще се усмихне.

Къщата. Оградата.
Това са спомени на живо.
Не снимки, а обич, запечатана в мазилка.
Не кич, а жест към света:
„Ето кой съм. Ето какво обичам. Ето какво искам да запазя.“

А аз и моите 34,5 км и почти 44 хиляди крачки ги пребродих не просто с крака, а с очи, които виждат, сърце, което пази, и душа, която разказва.

Не знам дали това е магия.
Но знам, че е повече от достатъчно.

И че дори когато денят не ми даде магията, която очаквам – пак я намирам. Просто… в друг вид.

И една мисъл ми се върти цял ден:

Не всеки ден е красив.
Но във всеки ден има нещо красиво. 🤍