🌿 Ден трети без кола. Или… ден триста тридесет и трети (по усещане 🙄)
Реших да излезна от пещерата си.
И ходих. Ама много ходих…
С толкова крачки можех да стигна чак до Ородруин, където Фродо трябваше да хвърли Пръстена.
То и градусите бяха като в Мордор – само хобитите липсваха. 😅
А и пръстен нямах…
…но пък имаше магия ✨
Не от онази, бляскавата пълна със заклинания и магьосници, вещици и разни други приказни същества…
А от тихата.
Онази, която те намира, когато не търсиш. Когато си останал без кола, без план… но с отворени за магичното очи.
📸 Ето какво ми подари днес пътят към “Планината на съдбата”.
🌹 Розички.
Бяха се наклонили по една ограда от тежест. Сякаш са се пренесли от стените на някой приказен и забравен замък.
Можеш да си представиш как принцесата му се е навеждала и прошепвала тайните си в уханието им.
Те са като спомен от приказка, която не помниш да разкажеш, но сякаш си я живял.
Искаше ми се да остана да ги гледам вечно. И макар розите да не са любимите ми цветя – тези бяха магични. Запечатах ги в усещанията си, подредени по шкафчета в ума ми.
Но дори и хубавото, трябва да знаем как да пуснем… затова продължих. А там – времето спря. Точно до едно паяче 🕸️
Малко. Може би не най-красивото, но пък истински ценител на красотата.
Оплел мрежата си не къде да е, а в меко сенчесто кътче под дърветата – близо до розички. Да му е… цветно и носещо постоянно цветен дъх. Ден и нощ.
А паяжината му… за мен е като портал.
И мисълта ми веднага започва да шепти, че ако паяжината не е разкъсана – значи никой не е минавал от там. Нали?
Място, в което времето дори е спряло да диша.
А пък в случая паячето се оказа (.. моля да не ме съдят етимолозите, ако сгреша 😂) Лабиринтен паяк.
И явно не е просто въображение че го виждам като портал. Защото този вид плетяли паяжините си като сложни тунели, които приличат на лабиринти.
Оставих го като пазител на времето и страж на тунела… Продължих си по пътя и покрай мен прелетя една…
Пеперуда. 🦋
В България – Многокрилка, но другото и име… Уау! Запетайка.
Казват ѝ неофициално така заради малката бяла извивчица под крилата. Но за мен истинското ѝ име би могло да бъде:
“доказателство, че разпадането не е край, а продължение.”
Живее в пашкул. Загубва себе си. Превръща се в нещо ново. И когато излезе, не се връща назад. Не си мисли: “ами гасеничката, което бях?”
Просто лети…
Живее нов живот след като напълно е загубила стария си.
Докосва цветята, носи се с вятъра. Сякаш самият въздух ѝ е дом.
Това не е просто насекомо – това е доказателство, че…
…разпадането не е край, а продължение.
И аз продължих.
Тя и без друго не чака никой… особено някой да я снима спокойно. Но Благодаря – че поне една снимка ми позоволи да ѝ направя преди да отлети (макар и леко размазана).
Слънцето грееше ужасно силно. Аз и лятото сме на обтегнати отношения. Особено, когато реши да се доказва колко горещо може да бъде 😏. Но… точно когато щях да забравя колко е магично всичко – дърво.
Е не обикновенно дърво.
Да не си помислите, че снимам всяко дърво (някои ги пропускам 😅)
А дърво с… пухчета 😍
Момиченцето в мен пищеше от кеф.
Бърза проверка в интернет… и да! Албиция. Или както я наричали някои – Дървото на щастието. Еми – да. Щастие е. Кой не би се усмихнал, когато го види?
Видях доста имена за него Мимоза, Персийско копринено дърво, и др. Но друго ми направи впечатление – използвали го в китайската медицина срещу тревожност и безсъние. Може би защото е като сън, който е забравил да свърши. А цветовете му сякаш са от друго време. Друго място. Почти… друго измерение. 💜
И може да не ухае на най-прекрасното, но компенсира със своите цветове.
Понякога, миризмата на нещо странно е просто покана за по-дълбоко усещане. Защото не всичко, което ни ухае, е красиво. И не всичко, което не ни ухае – е грозно.
И там… на едно от листенцата му – калинка🐞
Най-обикновена. И точно затова – толкова важна. Не се доказва. Не е нещо специално. Просто си е тя. Носи ежедневна простота, а понякога и усещането, че си си у дома. Едва ли има някой, който не го е кацала калинка докато тича пред дома си като дете.
Почти стигнах у дома… и като за затваряне на деня – стара врата. 💚
Зелена. Уникално орнаментирана. И… изоставена. Място където живота е бил. И където си е тръгнал.
Но ако можеше да говори, сигурно щеше да разкаже за стотици гостувания. За различни истории живяли зад нея. За сълзи и усмивки.
Колко ли спомени пази в праха си?
🌸 А останалото…
Цветя, светлина, сенки, звуци.
И едно усещане, че макар светът да се върти, ако спреш да бързаш – можеш да чуеш как съществува из между всичките мисли и проблеми. Които всъщност … са от без значение.
Планината на съдбата…
Тя не е просто място.
Тя е символ на онези дни, в които преминаваш през огън (или слънце което изгаря 😂), тежест (с чанта тежаща половината от теглото ти) и съмнение.
Не за да се докажеш на някой.
А за да оставиш нещо зад себе си.
Да се откажеш от нуждата да контролираш живота… защото той не може да се завърже и да го насочваш. Можеш само да приемаш. И… да промениш себе си.
Да продължиш по-лек.
И да…
Магично е навсякъде.
Просто трябва да искаш да го видиш.
Ако тренираш креативността си, ако храниш фантазията редовно, ако ѝ даваш време да се развихри – става навик.
Да виждаш света различно.
Или… може би така трябва да го виждаме.
Но сме забравили. 🤍
Leave a Reply