Има един тип хора…

Има един тип хора…

които, въпреки изпитанията,
запазват способността си да се учудват.
Да се вълнуват от света.
Да вярват. Да се доверяват.
Да обичат чисто.

Да бъдат раними, но открити.
Да не станат цинични,
нито твърди по сърце.
Да не се преструват, че знаят всичко – защото знаят, че нищо не знаят.
И че винаги има… още.

Понякога – неразбрани.
Често – наивни.
Със сърце на дете и състрадание,
което прощава бавно,
но искрено.

Те задават въпроси, вместо да съдят.
Виждат нюансите.
Мислят отвъд себе си.
Владеят мисълта си – дори когато вътре в тях бушува буря.

Вземат решения не по импулс,
а по вътрешен, осъзнат глас.
Знаят кога да замълчат – не защото се предават,
а защото вече са разбрали:
не всичко заслужава тяхната болка.

Избират мира,
дори когато могат да отмъстят.
Това е изборът,
който не се вижда отвън.

Те пазят ценности,
дори когато са наранени.
Съмняват се в себе си,
защото държат на съвестта си.
Не допускат в себе си зло – дори когато светът ги наранява.

Избират достойнството,
а не мъстта.
Истината,
а не ролята.
Тишината,
а не сцената.

Това е „възвишеното“.
Не показност.
А избор, когато никой не гледа.

Човек, който остава:
чист по сърце,
силен по ум,
и истинен по душа.

Такъв човек не пасва лесно на света.
Но в тишината, в малките жестове,
в начина, по който обича – се вижда всичко това.

И именно от този тип хора
светът има нужда повече.