Слизала съм в сенките на другите — не за да остана, не за да се изгубя,
а за да им покажа, че дори там…
има светлина.
Но не всички сърца я разпознават.
Понякога, щом пламъкът докосне тъмното,
нещо в тях се плаши…
а думата, с която го наричат, не е светлина — а опасност.
Понякога ме посрещат.
Друг път — затварят вратата.
И вместо да видят огъня като покана,
го усещат като заплаха.
Не защото гори…
а защото още не са готови да го понесат.
А аз си тръгвам.
Със същата тишина,
с която съм дошла.
Оставям им избора — дали да останат в сенките…
или да посрещнат собствената си светлина.
Leave a Reply